Подробности
Прочетете още
Спомням си, когато бях дете, един дуриан го споделяха с цялото семейство. На всекиго по едно парченце, ако има, понякога и по-малко, защото дори в тези страни са много скъпи за повечето хора; това е лукс. Но моето куче-човек, малко по размер, като размера на Ши Цу или малтийка, малка малтийка, може само да изяде цял дуриан, всичко сама, без да спира. И ако имаш дуриан, си й приятел, поне докато свърши дурианът. И после няма морал, няма притеснения – просто казва довиждане до следващия дуриан.
